Стихове от Мара Белчева (1868 - 1937)

Вечер

Простряло е зад глухата алея
мълчанието тъмните си двори.
Висока порта се черней. Пред нея
възправени бдят два безмълвни бори.

Кой беше тоз пред мен що влезе тука
и портата след него се затвори?
От някъде вечерня бавно чука,
и звън се рони надалеч в простори.

Денят умира. Тихо тъй умира
и в мене нещо, и с душа се бори...
Вечерен звън се рони, бавно спира.
Безмълвно се тъмнеят тихи двори.


Самота

Сама в вечерний път вървя.
Светулки светят из тревата. -
И спомените си в тъмата
изпущам аз и пак ловя.

И в моята сирота дома
в ръце си нищо не отнасям...
И бързо аз свещта угасям
да се не гледам пак сама.


***
Родих се да живея в бури,
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
"Чуй, тихий извор е дълбок!"

ми рече той - и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач, и смях.

А ми е тъжно колкото пет зими

И ми е тъжно колкото пет зими
и колкото не мога да разкажа.
Полепнала е тази ниска облачност
от липса на любов и други липси.
Омръзна ми да те измислям винаги
и винаги да си говоря с някой,
който живее в мен, а песента му
е песен на пищящ от мъка вятър.
Мъгливо е и дишам асматично.
Не ми достигат кислород и думи.
Живея се убийствено на пристъпи,
самоубивам се особено старателно.
Престанах всяка нощ да се изпращам
като писмо, което не очакваш.
Писмата се изгубват задължително,
а пощальоните си имат друга работа.
Това, че вече нищо не очакваш
е най-красноречивата причина.
Очакването е за няколко глупака
(В това число и аз.),
но ще ми мине...
Минаваха и влакове, и гари,
и кораби, и споделени суши...
Престанах с изумление да слушам,
когато ми говориш нещо делнично...
А ми е тъжно колкото пет зими
и сигурно ме вземат всички дяволи,
и се кълна, че спирам да измислям.
И после се кълна, че ще забравя.

Оттук