Надежда Захариева

И искам, и не искам да съм с теб.
И те обичам, и не те обичам.
Душата ми е кръстопът свиреп –
и те отрича, и не те отрича.

Навярно ще направя грешен ход.
Навярно след това ще съжалявам.
Но, знам, ще те превърна в епизод
с въздишката: „Животът продължава.”

***

Изплаках те и се усмихнах.
Сълзите ми като порой
от мойте мисли те отмиха
и ме изпълни бял покой.

Като от тежък сън пробуден
духът ми трепна със клепач,
разтри око и се зачуди
защо отлагах този плач.

***

Нахлула в нас като единствена,
фатална, пагубна, последна,
отива си като измислица –
банална, глупава, поредна.

И търсят отговор душите ни
в безсъниците ни среднощни:
любов, която сме отритнали
била ли е любов изобщо.

Към себе си

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!

Дамян Дамянов

Добри познати

Искаш със теб да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни
дружески да си мълвят?

Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки…Затуй отсега нататък
ще сме най-чужди в света.

Блага Димитрова

Стихове от Мара Белчева (1868 - 1937)

Вечер

Простряло е зад глухата алея
мълчанието тъмните си двори.
Висока порта се черней. Пред нея
възправени бдят два безмълвни бори.

Кой беше тоз пред мен що влезе тука
и портата след него се затвори?
От някъде вечерня бавно чука,
и звън се рони надалеч в простори.

Денят умира. Тихо тъй умира
и в мене нещо, и с душа се бори...
Вечерен звън се рони, бавно спира.
Безмълвно се тъмнеят тихи двори.


Самота

Сама в вечерний път вървя.
Светулки светят из тревата. -
И спомените си в тъмата
изпущам аз и пак ловя.

И в моята сирота дома
в ръце си нищо не отнасям...
И бързо аз свещта угасям
да се не гледам пак сама.


***
Родих се да живея в бури,
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
"Чуй, тихий извор е дълбок!"

ми рече той - и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач, и смях.

А ми е тъжно колкото пет зими

И ми е тъжно колкото пет зими
и колкото не мога да разкажа.
Полепнала е тази ниска облачност
от липса на любов и други липси.
Омръзна ми да те измислям винаги
и винаги да си говоря с някой,
който живее в мен, а песента му
е песен на пищящ от мъка вятър.
Мъгливо е и дишам асматично.
Не ми достигат кислород и думи.
Живея се убийствено на пристъпи,
самоубивам се особено старателно.
Престанах всяка нощ да се изпращам
като писмо, което не очакваш.
Писмата се изгубват задължително,
а пощальоните си имат друга работа.
Това, че вече нищо не очакваш
е най-красноречивата причина.
Очакването е за няколко глупака
(В това число и аз.),
но ще ми мине...
Минаваха и влакове, и гари,
и кораби, и споделени суши...
Престанах с изумление да слушам,
когато ми говориш нещо делнично...
А ми е тъжно колкото пет зими
и сигурно ме вземат всички дяволи,
и се кълна, че спирам да измислям.
И после се кълна, че ще забравя.

Оттук